Самотата, е едно естествено състояние на духа. Тя е като монета и има две страни. От едната е градивната самота, която е необходима за равносметка, за съзидателен интелектуален труд, за размисли, в които се раждат идеи за развитие и другата страна, където стои отчуждението, отчаянието, негативизма, самосъжалението, които водят до саморазрушение. Всеки избира сам страната си, а пътищата към избора са с изключително тънка граница.

Проблемът със самотата  е много сериозен. Някои са признавали, че именно чувството на самота провокира нежеланите фантазии и поведение. В действителност да се възприемаш като "друг", е признак именно на самота. Това е само способ за справяне с болезненото усещане за отчужденост, скука и чувството да си никому непотребен. Понякога самотата поражда безнадеждност и отказ от всякаква дейност (униние), а това на свой ред способства за натрупване на болка и довежда до отчаяние.

Да се опитаме, да разберем, какво е това самота и с какво е свързана тя. Винаги ли е нещо лошо, как можем да се справим с нея.

Самотата не е обективна реалност, а емоционално състояние. Това е нашето субективно възприемане на действителността. Мисля, че всеки лесно може да си спомни моменти, в които е бил сам, но не е страдал от това и такива, в които даже в компанията на най-близки хора се е чувствал самотен и нещастен. От това наблюдение следват следните три заключения.

Първо, важното е, как ние интерпретираме реалността.

Някои дотолкова са привикнали към усещането за нещастие и самота, че даже целенасочените опити на обичащите ги хора да ги откъснат от това, не носят никакъв резултат. В този случай се налага да се научат, да възприемат по друг начин някои неща т.е. да променят отнощението си към тях (необходимо е да бъдат усвоени техники за работа с убеждения). Така болезнените чувства с времето ще престават да бъдат доминиращи.

На второ място, си струва да си припомним, че емоцията не винаги е реалност.

Освен емоцията съществуват още разумът, вярата, миналият опит, волята, както и настоящите задължения към близките. За зрялата личност те са не по-малко важни от субективното състояние. Въпросът е в това, кой кого контролира - ние своите емоции или те нас. Когато се намираме в неприятно за нас емоционално състояние, може да не го чакаме, само да си отиде, а да потърсим други опори в действеност.

И накрая – болезнените емоции са симптом на това, че в отношенията ни с външния свят нещо не е наред.

Какво може да е то? Да поговорим за видовете самота.

Сам съм, няма ги любовта и приятелите.

Първата и най-разпространена причина за самотата, особено в ранната юношеска възраст, е реалното отсъствие на приятели. Какви са причините за това? Това са: липсата на общи интереси с връстниците, критичното отношение към техните занимания, навикът да се прекарва свободното време в уединени занятия (учене, четене, компютър), страхът и стеснителността при изграждането на нови отношения, крайната зависимост от даден кръг лица. Очевидно е, че в този случай трябва да се намери обединяваща и интересна дейност, както и да се понижат изискванията към околните. Трябва да се научим, да гледаме на тях без осъждане, да се постараем, да си намерим нова компания, да работим върху преодоляването на срамежливостта и да не зацикляме в комуникация само с определени хора, а да търсим всички. И накрая, не е нужно аз да чакам, някой да се обърне към мен, когато самият аз мога да подам ръка на този, който има нужда от общуване. Може би истинският отговор на въпроса със самотата в някои случаи е създаването на собствено семейство и раждането на деца.

Срещите не се получават.

Понякога се случва така, че човек се чувства самотен в обкръжението на близки хора, а след среща с тях е по-опустошен, отколкото би бил, ако бе останал сам. С какво може да е свързано това? Нека да погледнем, доколко ние живеем в сегашния момент - често сме потънали в миналото или се тревожим за бъдещето и не можем да усетим настоящето. Реално ние не бихме могли да бъдем с другите хора. Ако забелязвайки това, не си позволим да избягаме от реалността, общуването ще принася повече плодове. Като втора причина за несполука на срещите можем да посочим "говоренето на различни езици", поради което не можем и да се чуем. Нека се опитаме да се поставим на мястото на другия човек и да погледнем на света през неговите очи. Разкажете на партньора си за този език на общуване, който е важен за вас и споделете, какво очаквате от комуникацията. Страхът от откритост и съответно общуването на повърхностно ниво могат да бъдат посочени като трета причина за този проблем. Разбира се, откритостта води до уязвимост (което не е полезно за всички), но без откритост не може да има искреност и дълбочина в взаимоотношенията. Четвърто - неподходящата форма на общуване като например "самота в тълпата". При този случай могат да бъдат предложени срещи в малки групи или по двама. Банално, но все пак възможно, срещите да не вървят, защото ни е необходима почивка, едва след която на свежа глава да можем, да си устроим уговорка .

Самотата при раздялата.

Раздялата винаги е проверка за автентичността на взаимоотношенията. Да не страдаш съвсем, от една страна е признак за коравосърдечие. Даже Христос е страдал, когато е загубил приятеля Си - Лазар. От друга - усещането за самотата не бива да става разрушително. То се превръща в такова, когато партньорът бива използван за запълване на собствената ни личност. При положение, че отношението към човека не е като към свободна личност, а като към собственост, раздялата с него, може да се окаже средство за оздравяване на отношенията. Тази ситуация може да накара човек, да потърси собствения си път и цел в живота, вместо да се концентрира върху една личност. Освен това не бива да забравяме, че в днешни дни е много лесно да поддържаме постоянен контакт с помощта на съвременните средства за комуникация. Вярващите имат възможност също така молитвено да си спомнят за тези, с които са разделени териториално, времево и даже от смъртта.

Екзистенциална самота.

Психолозите говорят още и за екзистенциалната самота, признавайки че даже емоционално здравият човек, имащ приятели и живеещ в щастливо семейство, в определено време от своя живот обезателно изпитва самота. От гледна точка на богословието това съвсем не е толкова лошо. Ако ние бихме си били самодостатъчни, кое би ни накарало да потърсим Бога? "Бог ще ти даде втора половинка или Сам ще я замени... Всички ние винаги ще бъдем самотни в някакъв аспект от нашия живот. Мисля, че Господ ни е устроил така, за да не се привързва сърцето ни към земята и към другите хора, но за да идваме с най-съкровена болка при Него, Лекарят на душите..." - написал един християнин на свой приятел.

Чистота на сърцето и отказ от грижата за утрешния ден.

Винаги ли самотата е нещо лошо за нас. Действително много хора се боят от нея. Тя ни кара да останем сами със себе си, да се сблъскаме с това, което избягваме или се стараем да игнорираме у себе си. Ние се опитваме да направим всичко възможно, само и само да не останем насаме със себе си. Но дали това е правилната стратегия? Рано или късно осъзнаваме, че нещо не е наред. Налага се да разберем, защо аскетичната традиция на православното християнство призовава човека непрестанно да очиства сърцето си, иначе никога не бихме могли да почувстваме вътрешен мир. По този начин условие за полезното действие на самотата се явява чистотата на сърцето. Също така се налага да се откажем и от грижата за утрешния ден, и да се доверим на Бога, пращащ ни днешния, като се научим да Му благодарим за всяко добро, което Той е направил за нас.

Труд и почивка.

Първо, древно монашеско правило предлага ore et labore - молитва и труд, а заповедта говори: "Шест дни работи". Съвременният човек трябва така да планира своя ден, че за празност просто да не остава време. Чрез труд, с който да развиваме своите дарби и да служим на другите, ние можем да се излекуваме от тъжните мисли.

Но там, където има труд, има и почивка. Тя може да бъде прекарана в уединение и размисъл или в празненства с нашите близки. Да се създаде истински празник от живота, не само за нас, но и за близките ни, също е Божия заповед, както тази да се трудим. Нейното изпълнение също води до благословение. Ние можем да запълним своето време още и с изучаване: общуване и единение с природата, преосмисляне на събитията от нашия живот.

    Всекидневната самота е унищожителна за човешкия дух и психика. Абсолютната изолация е страшно наказание. Не  е случайно, че осъдените на доживотен затвор без право на помилване, приемат присъдата си за по-тежка от смъртната!

         Много често се казва, че човекът е социално животно. А отхвърленият и самотен индивид, във всички времена всъщност  е бил осъден на по-бавна или по-бърза смърт. Наложената изолация е вид присъда, защото човек не може да живее постоянно сам. Животът е движение, общуване и действие!   

Самотата е възможно най-тясното пространство на съществуването ни. Отвъд самотата е смъртта. Всъщност и самотата е смърт. Тя има само това предимство пред смъртта, че крие в себе си възможността за връщане към живота.

И тука е надеждата... Житейска аксиома е, че всичко в нашият живот, чувства, събития, мисли, обстоятелства и т.н., от субективна гледна точка, има две страни – светла и тъмна, във физическия свят е същото има ден и нощ.  В „Човешко, твърде човешко” Ницше казва: “Надеждата е най-голямото зло, защото продължава човешкото страдание”.

Надявайки се, ние често оставяме нещата в живота ни да се случват. Това в известен смисъл ни освобождава от собствената ни отговорност и ни дава измамно удовлетворение в съществуването ни.

Затова: Не мислете и не казвайте: „Надявам се, че нещата ще се оправят” –избери да направиш нещо за да се оправят.

Не мислете и не казвайте: „Надявам се, че ще ме оценят на работа” –избери да направиш нещо за да те оценят.

Не мислете и не казвайте: „Надявам се, че ще срещна любовта” –избери да направиш нещо за да я намериш.

Не се надявайте. Действайте.

Според съвременните изследвания на надеждата като човешко състояние тя обикновено е свързана с известна несигурност на даден бъдещ резултат, отнася се до важни неща и отразява моралните ценности на индивида. Надеждата се смята за временно състояние, свързано с дадена ситуация и зависещо от способностите и уменията на индивида. Може ли да се научи? Според Аверил надеждата е свързана с мисловни процеси, които човек научава през живота си. Изследвания на 108 поговорки от различни краища на света, свързани с надеждата, подкрепят твърдението, че надеждата се обуславя от културата и религията и е нещо, което научаваме косвено още когато сме малки.

Връзка на надеждата с мотивацията. В едно проучване на студенти била зададена следната ситуация: решават, че по даден предмет искат да имат 5, но след първият тест, който е 30% от крайната оценка изкарват 3. Студентите, които първоначално изразили по-голяма надежда били уверени, че ще могат да постигнат целта си и предложили много различни неща, които могат да направят, за да стане това. Тези, които нямали надежда били склонни да изоставят първоначалната си цел, като дори не потърсили начини да я реализират.

Надеждата зависи от конкретната ситуация и от индивидуалните умения. Надеждата изглежда е нещо, което може да бъде научено още от ранна възраст, а прекаленото обмисляне на положителното и отрицателното в дадена ситуация може да доведе до загубата на надежда. Надеждата, се основава на логически, рационални факти т.е съвременното схаващане за надеждата е, че тя намира израз в действието.

И накрая да помним, че най-важното пътуване, в живота ни, е да срещнем другите някъде по пътя, затова избери да си щастлив и ще повярват в теб!